Задание 4 – Пиратството ограбва или обогатява?

Противоречието между необходимостта от защита на авторите и необходимостта от свободен достъп до знание. Пиратството ограбва или обогатява? Как да се преодолее това противоречие?

Възможно ли е защитата на авторското право и свободният достъп до знание да съжителстват заедно?

На този етап българският Закон за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) в чл. 2 указва, че авторското право възниква от момента на създаване на произведението (произведение на изкуството, литературата и науката). Закриляните обекти по чл. 3 са много, изключенията по чл. 4 в пъти по-малко. Защитено ли е авторското право? Нормативно – да. В същото време правителството провежда кампания „Пиратството ограбва”, целяща по-ефективното прилагане на ЗАПСП. Спазва ли се закона следователно? Явно – не.

Главният „заподозрян” е пиратството. Обяснението за него е, че нямаме достатъчно пари да си купуваме оригинални CD-та и DVD-та с музика, филми, игри, софтуер, но едновременно с това имаме огромни потребности от информация под формата на картина, звук, мултимедия и пр. Липсата на пари и жаждата за знание ни превръщат в „пирати”, които свалят от Интернет всичко, което може да ни предложи той, а той ни предлага много.

Добро ли е да продават на улицата дискове с пиратски копия на диск с музика без авторите да получат каквото и да било за своето творение? А лошо ли е един петокласник да си изтегли качен без разрешението на авторите в Интернет научнопопулярен филм за тиранозаври?

И двете са в нарушение на законите за авторските права, и двете не трябва да се случват, но въпреки това ги наблюдаваме ежедневно, само че едното е с цел икономическа изгода, а другото – с цел образование, едното „краде” плодовете от чуждия труд, а другото обогатява познанията и културата на едно дете.

Явно в пиратството има някакъв благороден стремеж към усъвършенстване и обогатяване на личността, но къде точно е границата между него и очевидната кражба с цел облагодетелстване. Дали пиратството е начинът да отстояваме правото си на свободен достъп до информация? Потребителите масово се опират на него, макар и да имат смътна представа, че така нарушават правата на други хора – авторските права на създателите. Искаме да гледаме най-новите филми, да слушаме най-модерната музика, да ползваме компютърни програми, които ни предоставят все повече възможности, да четем най-различни книги на компютъра си вкъщи… И го правим.

Кой трябва да отстъпи – авторите или потребителите?

За да съжителстват в мир и разбирателство защитата на авторското право и правото на свободен достъп до информация, и двете ще трябва да направят някои отстъпки.

Creative Commons са едно добро начало от страна на достатъчно разумни и предвидливи автори. Позволяваш на потребителите да четат/гледат/слушат това, което твориш без да искат разрешение от теб, но им забраняваш да го разпространяват без твое позволение – съзнаваш, че това е начин да популяризираш себе си и идеите си, да позволиш на повече хора да се докоснат до тях, да ги харесат, да ги доразвият, да ги оценят и т.н. Въобще авторите нямат чак такава огромна полза от грижливото кътане и безкрайната защита на своите произведения. Финансовата полза е по-скоро за някои големите компании, които печелят от правата за разпространение и които са почти монополисти в своите сфери на действие. Надявам се, обаче, че творците не са забравили, че творят най-вече за другите, за обществото.

Потребителите пък следва на свой ред да признаят, че произведенията, които разглеждат всеки ден все пак са резултат от таланта, усилията и способностите на други хора и те заслужават възнаграждение за това. Или най-малкото трудът им заслужава уважение, което със сигурност не се изразява с поощряването на уличната търговия с пиратски копия на дискове с игри, музика, филми и т.н.

Защо?

Законът предвижда, че произведения, защитени с авторски права могат да се ползват свободно за учебни цели. Но ако един ученик иска да създаде някакво приложение с помощта на компютърна програма, чието копие не е собственост на училището, нито негова в домашни условия, какво става тогава? Не само създателите на произведения на изкуството и литературата има какво да размишляват над авторските си права, но и програмистите и големите софтуерни компании трябва хубаво да помислят. Най-вече за учениците. Какво става, ако детето е талантливо, но родителите му не могат да си позволят да му купят необходимия софтуерен продукт (на практика много повече от един)? Младите хора – децата и учениците, са тези, които ще имат най-голяма полза от по-широкия достъп до произведения на изкуството и науката.

Съвременното общество има нужда да преосмисли идеята за авторските права. Вместо законодателството да се чуди как да ги защитава все по-всеобхватно, трябва да помисли как да ги ограничи без да ощетява творците. Интернет се развива, а компютърното пиратство направо „избуява” в следствие на това, тъй че нека авторите и политиците да помислят дали това, което правят в момента е просто подрязване, а не изкореняване на бурените. Всяко произведение заслужава да стигне до широката публика, до масовия потребител, но не на висока цена или след „прескачането” на някои забрани.

А по отношение на потребителите – настоящото състояние не ни харесва, определено. Пиратството е нашият потребителски отговор на забраните, но това не променя факта, че то е незаконно придобиване на чужда собственост, т.е. кражба. И по-важното то не е единственият възможен начин на покажем какво мислим. Просто ние много мислим и твърде малко говорим за това. Творците се събират и организират кампании, отстоявайки правата си, а ние тихо, по пиратски, погазваме чуждите и се оправдаваме със своите. Трябва да се научим (и да започнем да практикуваме наученото) да отстояваме правото си на свободен достъп до знание и то не в качеството си на обикновени потребители (т.е. хора, които само употребяват), но най-вече в качеството ни на развиващи се личности (т.е. хора, които оценяват и имат потенциала да се превърнат един ден в творци).

Възможно ли е защитата на авторското право и свободния достъп до знание да съжителстват заедно?

Да, но не и точно в този им вид. Решение на проблема има. Само че когато проблемът е толкова всеобхватен, заинтересованите страни са толкова много, а контролът е трудно осъществим, то няма да се появи от само себе си. Решението ще дойде в процеса на обсъждане и работа. Но както вече казах ние много мислим по въпроса, но твърде малко говорим за това в обществото.

Това ли е начинът…?

Задание 1 – Политики в областта на информационното общество

Политика на ЕС и България в областта на информационното общество

I. Основни акценти на политиката на ЕС в областта на информационното общество и медиите.

Главната цел на политиката на ЕС по отношение на развитието на информационните и комуникационните технологии (ИКТ) е увеличаването обема на инвестициите в тях и от там навлизането им във все повече сфери на личното ежедневие, социалния живот и общественото функциониране като цяло. Това от своя страна би следвало да доведе до подобряване качеството на живот, повишаване на производителността, устойчив икономически процес, сближаване в социален, технически и функционален план на държавите в ЕС.

В този смисъл нека разгледаме различните аспекти на тази политика на ЕС по отношение на информационното общество.

1. Повишаване на инвестициите и иновациите в ИКТ изследванията. Посочвам на първо място този акцент, тъй като инвестициите са основният двигател в развитието не само на информационното общество, но и на всички останали направления в обществения живот. Инвестирането в нововъведенията в ИКТ стимулират тяхното развитие, увеличаването на обхвата им, навлизането им във всички нива на социалното устройство и функциониране, увеличаването на заетостта и конкурентоспособността в ИКТ сектора. Това изисква изграждането и подобряването на инфраструктура, в това число развитието на нанотехнологиите, мобилните и безжични комуникации, сателитните комуникации, мрежовите услуги и обслужващия ги софтуер, роботиката, различните вградени системи за контрол, радиочестотния спектър, приложението на фотоните и пр. Пак в този ред на мисли друг аспект на ЕС политиката в областта на информационното общество е стандартизацията или наличието на стройна система от общи правила в сферата на ИКТ, свързани с техническото изграждане, развитието, прилагането и използването им, които да поставят рамка от техническо и системно естество на правилата и начините за употреба на ИКТ. Целта е това да улесни методите за контрол и бъдещо развитие на информационното общество.

2. Изграждането на единно европейско информационно общество. Тук вече става дума за достъпа до ИКТ на всеки един от нас – за произтичащото от това право на всеки отделен гражданин на Общността да ги използва при условията на равнопоставеност и сигурност и за уменията и способностите му да прилага това свое право. Акцентите в този аспект на политиката на ЕС са доставянето на ИКТ услуги навсякъде и по всяко време с достатъчно висока скорост; достъпност на аудиовизуалните продукти, създавани и разпространявани в рамките на ЕС (в т.ч. общ пазар, ориентиран към интересите на потребителите на онлайн музика, филми, игри, книги и пр.); повишаване на културата на потребителите по отношение на ИКТ (умението за работа с Интернет, уебсайтове, търсачки, блогове, интерактивна телевизия и т.н.); и накрая, но не на последно място, осигуряването на сигурността и защитата на личните данни във виртуалното пространство веднъж с помощта на нормативна база, уреждаща този вид отношения и втори път чрез развитието и усъвършенстването на системите за сигурност и контрол в чисто техническо отношение.

3. Предлагането на повече и по-добри публични услуги и подобряване качеството на живот. Този аспект на ЕС политиката набляга най-вече на социалната страна на приложението и развитието на ИКТ и информационното общество и вероятно е най-всеобхватния от потребителска гледна точка. Основен акцент тук е политиката на „включване” – увеличаване на възрастовия диапазон на хората, ползващи ИКТ, подобряване достъпа до тях на хората в неравностойно положение, предоставянето на Интернет-услуги с добро качество на приемливи цени, компютърно обучение за хората без компютърна грамотност. Вторият основен акцент по това направление е предлагането на по-широк спектър и по-голям набор от публични услуги във всички обществени сфери – eGovernment и eHealth, свързани електронното предлагане на традиционни услуги (напр. консултация с лекар с помощта на цифрови устройства по Интернет, дигитализиран пренос на данни за здравното състояние на пациентите посредством сателитна връзка от всяка точка на земното кълбо, гласуване с помощта единствено на чип-карта и пръстов отпечатък, електронния подпис, услугата „на едно гише” и пр., и пр.); създаването на електронни услуги в сферата на образованието и културата, спомагащи за запазването и развитието на европейските културни ценности (дистанционно обучение, електронни библиотеки, интерактивни изложби и музеи и т.н.). Друг основен акцент на политиката на ЕС в областта на ИО е подобряването на качеството на живот, посредством ИКТ – това включва в общи линии изброените до тук аспекти с тяхното практическо приложение върху всеки отделен индивид, заедно, разбира се, с обща европейска система за помощ при спешни случаи, намаляването на замърсяването на околната среда с помощта на вграждането на електронни системи за контрол и ограничаване и др.

II. Три приоритета на българската политика в областта на информационното общество и медиите до 2010г.

Българската политика в областта на информационното общество и медиите, разбира се, би следвало да има общи черти и съответно насоки, съвпадащи с тези на политиката на ЕС, но имайки предвид показателите, свързани с развитието на България в тази сфера, трябва да има и още един приоритет, който да бъде поставен на първо място.

1. Достъп до ИКТ и обучение за работа с тях на по-голям кръг от хора. Макар в тази насока и в момента да се работи, ако сравняваме показателите на България с тези на останалите страни от ЕС, тя е на последните места и по мрежова осигуреност, и по осигуреност с Интернет, и по работа на населението с тях. Не можем да говорим за иновации и развитие на ИКТ преди да имаме хора, които имат потребности и възможности да работят с тях. Така че на първо място според мен, най-съществен приоритет на българската политика в областта на ИО и медиите трябва да бъде подобряването инфраструктурата, предоставяне на по-голям достъп до електронни услуги и обучението на по-широк кръг от хора за работа с високите технологии. Тук влизат дейности като осигуряването на Интернет и мобилни комуникации във всички точки на страната, в максимален брой обществени институции, във всяко отделно домакинство; осигуряване на необходимата техника и умение за работа с нея; провеждане на курсове и програми за обучение на хора от различни възрасти и етноси в областта на ИКТ. Компютъризирането на училищата, провеждането на курсове за придобиване на компютърна грамотност сред държавните служители и пр. др. подобни инициативи са едно добро, но както все още виждаме, недостатъчно начало.

2. Разширяване на кръга публични услуги и успешното им функциониране. По-голям брой електронни публични услуги, по-малко време за изпълнението им, по-голям брой обслужени граждани, по-добро функциониране на обществените институции – само при условие че въпросните електронни публични услуги работят коректно и безпроблемно. В тази област също има някои направени неща, но има още доста върху какво да се работи – напр. върху идеята за електронно правителство има още доста работа; развитието на e-Образованието също трябва да заеме съществена позиция в приоритетите на България в тази сфера (въвеждане на електронни бази данни в училищата, по-широко приложение на мултимедийните средства за обучение, по-бърз и качествен цифровизиран обмен на информация между различните училища и нива на обучение); по-широк спектър от електронни и интерактивни възможности за връзка с представителните институции; сигурна общонационална система за електронна идентификация (тук става дума за електронния подпис, електронното идентифициране на пръстовите отпечатъци и използването им като надежден способ за легитимиране и пр. подобни методи)

3. Е-Здравеопазването – ключово за подобряване качеството на живот. Поставям въвеждането на ИКТ в здравеопазването като отделен приоритет, който не е част от Приоритет 2 на българската политика в областта на ИО и медиите, защото смятам, че на този етап технологизирането на голяма част от услугите, предлагани в сферата на здравеопазването е от съществено значение за осезаемото подобряване на качеството на здравеопазването и обслужването в този сектор. Баналната история с личния лекар, превръщат се в администратор повече, отколкото в диагностик е само една малка част от проблемите на здравеопазването на този етап. Надали всички те ще бъдат решени с помощта на ИКТ, но смятам, че бюрократичните и чисто технически спънки ще бъдат сведени до минимум с тяхна помощ. Създаването на различни бази данни с информация за здравното състояние на пациентите при личните лекари, Здравната каса и т.н., подписването на европейската здравна карта, електронната информация за здравноосигурителния статус на лицата и др. са само началото. Трябва още обща база данни със здравния статус на здравноосигурените лица в страната; осъвременяването на старите и вграждането на нови ИКТ в лечението на пациентите (създаване на симулатори при обучението на студентите по медицина и квалификацията на лекари и медицински работници напр.); обща база данни с лицата, имащи нужда от трансплантация на органи, тъкани и клетки (подобно на някои проекти в ЕС(EUROSET)); наличието на по-тясно сътрудничество и обмен на практики и кадри със специалисти и болници в другите европейски страни.

Задание 2 – Независимост на регулаторите

Независимост на регулаторите – мерки, които я гарантират

Два са регулаторите, контролиращи осъществяването на електронни съобщения и радио- и телевизионната дейност – това са съответно Комисията за регулиране на съобщенията (КРС) и Съветът за електронни медии (СЕМ). В този смисъл КРС се явява техническия регулатор, а СЕМ – програмния. И в Закона за електронните съобщения (ЗЕС), където е регламентирана КРС, и в Закона за радиото и телевизията (ЗРТ), където е регламентиран СЕМ, е изрично записано, че те са специализирани независими органи (съотв. чл. 21.1 от ЗЕС и чл. 20.1 от ЗРТ). Дали обаче нещата стоят точно толкова независимо и на практика или това са само добри законодателни пожелания?

На първо място един орган може да бъде толкова независим, колкото го позволява независимостта, произтичаща от състава му. За избора на членове и на двата регулатора квоти имат органи на изпълнителната и законодателната власт (чл. 22, ал.3, 4 и 5 от ЗЕС; чл. 24, ал.1 от ЗРТ), което би следвало да гарантира независимостта и на двата регулатора от който и да било орган на държавната власт. Разбира се, възможно е (и се случва) да съществуват спекулации от политически характер с излъчването на членовете от всяка квота, като изборът на такива става в следствие на някакви предварителни уговорки от страна на различни политически партии или институции, но няма да се спирам подробно на това, тъй като то не е обект толкова на правната уредба по въпроса, колкото на различни коректни или некоректни политически решения.

По-важният принцип, който следва да гарантира независимостта на регулиращите органи, е принципът на мандатността. Това, което ми прави впечатление е, че в ЗЕС е посочено, че членовете на КРС се освобождават от същият орган, който ги е избрал (отново чл. 22, ал.3, 4 и 5 и чл. 24, ал.1), докато в ЗРТ е посочено, че членовете на СЕМ се освобождават с решение на СЕМ (чл. 30, ал.2). Според тълкуването на ВАС (в Решение №6334 от 07.05.2004г.) по повод възникналия казус „мандатността гарантира стабилност и независимост на съответния публичноправен орган”. Т.е. когато органите на законодателната и изпълнителната власт избират членовете на регулаторите (дават им мандат) те им поверяват отговорността на контролен орган и се счита, че направеният избор е бил най-демократичният възможен. Пак според решението на ВАС мандатът може да бъде прекратен, но само при обективни обстоятелства, лишаващи мандатоносителят от възможността да изпълнява задълженията си или при нежелание от негова страна (подаване на оставка). В такъв случай възниква въпросът защо органите, които избират членовете на КРС са тези, които ги освобождават от длъжност и не поставя ли това членовете на КРС все пак в някаква зависимост от избиращия и назначаващия ги орган? За сравнение, както вече споменах, членовете на СЕМ се освобождават от длъжност с решение на СЕМ. Дейността на КРС се състои във взимането на безпристрастни и защитаващи обществените и държавни интереси решения по отношение на организацията и контрола на електронните съобщения, което изисква нейната абсолютна независимост, а според разпоредбите на ЗЕС това не е точно така, защото не бива да забравяме, че органите на изпълнителната и законодателната власт, избиращи членовете на КРС, не са техни работодатели, нито са възложители на някаква обществена поръчка, а чрез избора си са само изразители на публичния интерес.

В този ред на мисли искам да обърна внимание и на начина на финансиране на СЕМ и КРС. СЕМ се финансира от фонд „Радио и телевизия” (чл. 40 от ЗРТ), а бюджетът на КРС се състои от такси, лихви, санкции и дарения, описани подробно в чл. 51, ал. 1, т. 1-10. Тарифата за таксите обаче, които се събират от КРС, трябва да бъде приета от МС (чл. 53, ал.2 от ЗЕС), което съчетано с това, че председателят на КРС се избира, назначава и освобождава от министър-председателя смятам, че поставя независимостта на КРС под въпрос. По отношение на финансирането на СЕМ в ЗРТ е указано, че горепосоченият фонд „Радио и телевизия” се създава от СЕМ, той определя състава на управителния съвет на фонда и приема правилници за устройството и дейността им, което би следвало да гарантира независимостта на СЕМ по отношение на финансирането.

Какво може да се направи, за да се отстранят изброените дефекти в независимостта на регулаторите? Ще разгледам възможни мерки за постигане на тази цел в ред от локални към по-глобални:

· На първо място трябва да се гарантира независимостта на регулаторите най-вече от органите, които избират и назначават техните членове. Мисля, че предвиденото в ЗЕС тези органи да освобождават от длъжност избраните от тях членове на КРС трябва да бъде отменено и КРС сама да взима решение за прекратяване на мандата на някой от членовете й. Както казах и по-горе мандатът представлява оказване на доверие и произтичащи от него права и задължения на всеки член от Комисията, които могат да му бъдат отнети само при обективни обстоятелства или по негово желание, а КРС, която би следвало да регулира и контролира дейността по осъществяване на електронните съобщения, би следвало и да може да прецени, кога някой от членовете й обективно нарушава разпоредбите.

· На второ място в малко по-далечен план мисля, че трябва да се разгледа възможността за участие на институции и организации, различни от държавните такива, в избора на членове на регулаторите. Макар да не е широко застъпена практика в медийното законодателство и наличието на силно гражданско общество да е задължителна предпоставка за осъществяването и, тя е възможна гаранция за демократичността и рационалността на избира на членове на регулатора.

· На трето място не по-маловажен е въпросът с финансирането на регулаторите. На този етап СЕМ е доста по-независим в организирането и реализацията на финансирането си от КРС от правна гледна точка. Практиката за съжаление показва, че СЕМ се справя доста бавно и не дотам успешно с това. Причината за това според мен се корени в състава на фонд „Радио и телевизия”, от където се финансира СЕМ – според чл. 99, ал.2 и чл. 101, ал. 1 и 2 от ЗРТ участващите в управителния съвет на фонда са представители с много различни сфери на действие, компетентности и интереси. Поне докато фонд „Радио и телевизия” започне да функционира успешно и сам по себе си да гарантира независимостта на регулатора, той трябва да бъде управляван от експерти и специалисти, работещи в сферата на публичните финанси, медийното право и електронните и комуникационни технологии, избирани защо не и с конкурс от СЕМ. Същото разбира се важи и за другия регулатор КРС.

· На четвърто място можем да разгледаме практика, която вече присъства в други европейски страни. Става дума за конвергирането на регулиращите органи и създаването на единен регулатор в сферата на електронните съобщения. Това, разбира се, произтича от масовото цифровизиране на всички аспекти на предаването на звук и образ в пространството и сближаването на техническата страна на регулирането с програмната. Приложима ли е подобна идея в нашите условия? Може би на този етап не съвсем. Но при всички положения България като пълноправен член на ЕС рано или късно ще трябва да се съобрази с европейските практики и общоприетите норми от Европейската комисия. Дали точно конвергирането на КРС и СЕМ е добро решение е спорен въпрос. Може би по-добре би било създаването на нов регулиращ орган, обединяващ правомощията и задълженията на СЕМ и КРС, избиран не само от държавни институции, но и от организации на гражданското общество, със самостоятелно и успешно реализирано финансиране.

Задание 3 – Защита на личните данни

Принципи за защита на личните данни

Със Законa за защита на личните данни (ЗЗЛД) се въвеждат няколко основни принципа за защита на личните данни в чл. 2, ал. 2, свързани с условията и изискванията към събирането и обработката на личните данни. Те са сходни с принципите, посочени в Глава II, Раздел I на Директива 95/46/ЕС за защита на личността срещу обработка на лични данни и за свободно движение на тези данни. Ще ги разгледам в реда, в който са изброени в точките от 1 до 6 в същия чл. 2, ал. 2 на ЗЗЛД:

· Първият принцип изисква данните да се обработват „законосъобразно и добросъвестно”.

· Вторият принцип се отнася до конкретността и законността на целите, за изпълнението на които се събират лични данни и използването и обработването на данните само и единствено в рамките на постигането на тези цели и на никакви други. Използването на данните за допълнителни цели е допустимо само при изричното условие за гарантиране на тяхната защита от страна на администратора.

· Третият принцип е свързан със съотносимостта и свързаността на личните данни с целите, за които се обработват, т.е. да не се събира по-голям обем от данни от необходимите за целта.

· Четвъртият принцип гласи данните „да бъдат точни и при необходимост да се актуализират”.

· Петият принцип се отнася до личните данни, неотговарящи на предното условие – данните, които не са точни и не отговарят на изискванията, подлежат на коригиране или заличаване.

· И шестият принцип е свързан с вида на личните данни, съобразно периодът на тяхното съхранение – докато са необходими за целите на тяхното събиране, видът на личните данни трябва да позволява идентифициране на физическите лица; след изтичане на този срок, в случай, че данните се ползват за статистически или исторически нужди, видът на личните данни не трябва да позволява идентифициране на физическите лица.

Нарушения на принципите за защита на личните данни

Според чл.6, ал.1 от ЗЗЛД Комисията за защита на личните данни (КЗЛД) е държавният орган, отговарящ за контрола върху обработката и защитата на лични данни. Тя е първа инстанция за разглеждане на жалбите, постъпващи от лица във връзка с нарушаването на принципите за защита на личните им данни, въведени от ЗЗЛД.

КЗЛД бива сезирана по следните въпроси:

· Най-често срещаният сигнал за нарушение на защита на лични данни е във връзка с тяхното незаконосъобразно и неправомерно обработване. Ответниците на тези жалби са разнообразни – от органи на изпълнителната власт на местно и централно ниво (в т.ч. министерства, агенции, общини и т.н.) и техни служители до отделни търговски дружества.

· Макар тази подредба да не цели степенуване по брой на жалбите по отношение на даден вид нарушение, на второ място ще посоча недобросъвестното разкриване на лични данни пред трети лица. Ответниците тук също са различни по характер на изпълняваната длъжност, а поводите за такова неправомерно предоставяне на лични данни на трети лица са както за маркетингови цели, така и с явно недобронамерени цели.

· Следващият вид нарушение е по отношение на отказа на достъп до лични данни, в т. ч. и на собствени лични данни. Най-често жалбите се отнасят за отказите за издаване на свидетелтва за наследници, на нотариални актове и скици на имоти, на достъп до резултати от конкурси и др.

· На следващо място са нарушенията, които се състоят в незаконно съхранение на лични данни. Тук става дума за нарушенията на чл.2, ал.2, т.6 от ЗЗЛД по отношение на съхранението на данни за срок по-дълъг от необходимия за целите на събирането. Има жалби и за лошо съхранение на лични данни, но те по-скоро ни отвеждат като последствия до посочените по-горе в първите две точки случаи.

· Има жалби и за нарушения на защита на лични данни, състоящи се в незаконосъобразно искане на лични данни. Пркатиката на КЗЛД обаче показва, че такива жалби биват отхвърляни, защото непредпазливото предоставяне на лични данни от страна на гражданите на различни организации, които не са администратори на лични данни по смисъла на закона, е тяхна лична отговорност и грижа.

Правила за защита на личните данни

(Или права и задължения към собствената ни идентичност)

Колко често ви се случва да се регистрирате в уебсайт, било то за запознанства, за да играете, за да качите свои снимки? А колко често изчитате старателно „Правила за ползване на услугата”, преди да натиснете бутона Съгласен съм (респ. да поставите отметка, че потвърждавате, че сте ги прочел)? И преди да махнете с ръка, че винаги пише едно и също и няма какво толкова да му се чете, нека да си поговорим за защитата на личните данни.

Като стана дума за текста „Правила за ползване на услугата”, ако ви е направило впечатление, някъде в края му е посочено, че декларирайки своето съгласие, вие давате възможност на администраторите на сайта да използват личните ви данни за цели, съобразени със ЗЗЛД. Което значи, че те автоматично се превръщат в администратори на вашите лични данни по смисъла на същото това ЗЗЛД, което е не друго, а Закон за защита на личните данни. Те могат да ги използват, когато и както намерят за добре, стига това да е позволено в закона. Добре, но за кого? И спамът в пощенската ви кутия, рекламите по телефона от лица, неясно как сдобили се с него и пр. са само най-безобидната част от тази употреба.

Практиката в такива случаи показва, че незнанието не е оправдание. А ние доста често не знаем как да опазим начините за идентифициране на личността ни, т.е. личните си данни.

Какво е направил законодателят? Според ЗЗЛД личните данни трябва да се обработват законосъобразно и добросъвестно за ясно определен срок и в съотношение с целите, за които се използват. Ако има наличие на неточности или грешки в личните данни, те или се коригират, или се унищожават. Администраторите на лични данни носят отговорност пред закона за съхранението, обработката и използването на личните данни. В този смисъл, законът ни „обещава”, че когато предоставяме личните си данни (без значение дали на държавна институция или на частна организация), те няма да бъдат използвани с користни цели срещу нас самите или трети лица и няма да бъдат предоставяни на трети лица без нашето съгласие. Никой няма право да иска от нас лични данни, които по никакъв начин не са свързани с целите на събирането. Когато предоставяме лични данни, ние го правим за определен срок, след изтичането на който, администраторът на лични данни, трябва да ни гарантира, че дори и да бъдат използвани (напр. за някакво статистическо проучване), ние няма да можем да бъдем идентифицирани чрез тях.

Има ли нарушения на практика? Уви, да. Практиката на Комисията за защита на личните данни (това е органът, отговарящ за контрола на защитата на личните данни) показва, че най-честите нарушения са свързани с незаконосъобразно обработване на личните данни или недобросъвестното им разкриване пред трети лица. Вероятно ви се е случвало да се регистрирате в уебсайт за изпращане на онлайн поздравителни картички, след което да започнете да получавате на e-mail-адреса си „примамливи предложения” за екскурзия до екзотичен остров в Тихия океан или сафари в Африка. Може би и сами се сещате, че най-вероятно администраторът на единия сайт отговаря и за друг сайт, който се стреми да привлече потенциални туристи. Може би ви се е случвало заедно с горепосочения спам да ви пратят и някой компютърен вирус, „червей” или „троянец”, който ако не да ви срине системата, поне за няколко часа да ви тормози. И това е в сферата на по-безобидните злоупореби. Нещата придобиват много по-сериозен вид, когато недобронамерени администратори (а понякога и небрежни) предоставят данни като ЕГН, номер на лична карта, копие от трудов договор или нотариален акт на хора, склонни да злоупотребят с тях.

Друго често нарушение на защитата на лични данни е отказът на достъп до данни. Всички ние имаме достъп до своите собствени лични данни. Ако се явите на конкурсен изпит, имате право да видите писмената си работа след това; ако сте наследници на имот, имате право да ви издадат нотариален акт, като удостоверение, че го притежавате; ако напуснете едно работно място, работодателят е длъжен да ви върне трудовата ви книжка, с която ще удостоверите своя стаж и т.н. Случва се обаче работодатели, държавни институции или други организации да ви откажат достъп до вашите лични данни – това е незаконно и трябва да потърсите правата си.

Нарушение на ЗЗЛД е и неправомерното искане на лични данни от лица, нямащи правото да бъдат администратори на лични данни. Никой не може да ви задължи да предоставите лични данни, освен ако това изрично не е посочено в нормативен акт. Често се случва на възрастни хора или просто граждани, които не познават дорбе правата си да бъдат принудени или подведени от недобронамерени лица да им предоставят свои лични данни, които те в последствие използват в ущърб на тези хора и за своя собствена изгода.

Препоръки

Законът е добра основа за защита на личните ни данни, но всеки от нас носи отговорност за тяхното опазване. Какво можете да направите вие, за да опазите личните си данни от недобронамерени посегателства?

· Както казах, законът е една добра основа, запознайте се по-добре с него, поинтересувайте се от българските и европейските практики за защита на личните данни.

· Бъдете внимателни при предоставянето на информация, свързана с личните ви данни – най-вече на кого ги предоставяте. Имате право да изискате обосновано обяснение кой, в качеството си на какъв и с каква цел иска от вас личните ви данни.

· Никога не предоставяйте оригинал на какъвто и да било документ на организация или институция – затова има ксерокопия. Бъдете внимателни, когато предоставяте и ксерокопията.

· Когато депозирате някъде документи, изисквайте разписка, с която, ако се наложи, да удостоверите, че сте го направили.

· Не предоставяйте лични данни по телефона, ако не сте сигурни с кого разговаряте.

· Когато участвате в подписка, не предоставяйте повече от необходимите данни (запознайте се с чл. 52 от ЗДН).

· Когато се регистрирате в уебсайтове, изчитайте раздел „Правила за ползване на услугата” – наистина нещата се припокриват в повечете случаи, но натискането на бутона е равносилно на подпис.

· Името и подписът ви са декларация за съгласие, винаги внимавайте как и къде ги поставяте.

· Потърсете правата си дори и при най-малко съмнение за злоуотреба с личните ви данни.

Не забравяйте, че личните данни са „паролата” за нашата официална идентичност пред света, нашия „ПИН-код”.